абележително достижение на древните и средновековни медицински знания на народите в Азия се явява традиционната индо-тибетска медицинска система, която в продължение на дълги векове се е формирала на основата на най-добрите традиции в много страни от този регион.

Конкретно тибетската медицина дълго време еволюирала на основата на древноиндийската медицина и до последно съхранила много от нейните черти. Основното съчинение в тибетската медицина „Чжуд-Ши“ всъщност е превод на древна санскритска медицинска книга, която за жалост не се е съхранила. Затова е правилно да се говори не за чисто тибетска медицина, а за индо-тибетска традиционна лечебна система.

Индо-тибетската медицина притежава своеобразни методи за лечение, собствена система от теоретични виждания и обособени философски концепции, понякога твърде близки до тези, присъщи на други региони от древността.

Най-ранните индийски трактати свидетелстват за високото ниво на знанията по медицина в древността. Още около 1-то хилядолетие пр. Хр. повечето философски и научни школи в Древна Индия достигнали висока степен на развитие, което обусловило тогавашния разцвет в медицината.

Като най-важна от естествените науки, медицината била поставена на напълно рационална основа. Главен принцип в индо-тибетската школа била тезата за единство и цялостност на човешкото тяло. Поради това всяко заболяване се разглеждало като болест на целия организъм. Лечението било насочвано не към болестта, а към конкретния пациент, със своите специфични особености и индивидуални предразположения, разпознаването и изследването на които било развито до съвършенство от древните индо-тибетски диагностици.

Отношението на лечителите от Древна Индия и Тибет към лечението се изразявало в следното. Комплексът от физическо, психическо и умствено състояния на човека определя дали той ще бъде здрав, или болен. В вози смисъл индо-тибетската медицина била далеч от „тесния физиологизъм“, характерен за лечебните школи в антична Елада и възродил се в по-късните форми на западната медицинска наука от новото време.

Характерно за Индия и Тибет е, че лечението на болестта не спирало с оздравяването. Лекарят бил задължен да продължи наблюдението на пациента и след това, за да може надеждно да осигури пълното възстановяване функциите на организма, гарантиращи здраве и активно дълголетие.

Основите на древната традиционна индо-тибетска медицина се предавали устно от учител на ученик. Доста по-късно медицинският опит бил обобщен и записан под общото название „Аюр-Веда“, което в превод от санскрит означава „Книга на живота“.

В „Аюр-Веда“ са описани свойствата на повече от 1000 лекарствени растения. Там са представени и най-разнообразни методи на лечение – от психотерапия до хирургическо вмешателство. Трактатът също така съдържа обширен теоретичен материал, изучаването на който свидетелства за опитите на древноиндийските медици да осмислят наблюдаваните от тях явления, построявайки обща медицинска теория.

В Древна Индия и Тибет считали, че в основата на човешкия организъм лежат три главни първоелемента, които определят всички функции в организма: Вятър – Вата, Жлъчка – Пита и Флегма – Капха (Кафа). Тези първоелементи били съответно отъждествявани с принципите на Движението, Огъня и Размекването.

В съответствие с общоприетата в тия далечни времена концепция за единството между организма и Космоса, всеки от първоелементите имал свои индивидуални и глобални (космични) проявления.

Съгласно древните медицински трактати от Индия и Тибет, истинско хармонично съчетание на трите първоелемента се среща само при малък брой хора. В болшинството от тях преобладава един, който е водещ, т. е. налице е дисбаланс, който сам по себе си не е достатъчен за отключването на заболяване. Ако обаче се добавят фактори като некомфортна жизнена среда, неправилно хранене, продължителен стрес и др., влиянието на този първоелемент твърде много се засилва и се появява заболяване. Лекарят може да върне здравето, привеждайки трите първоелемента в равновесие посредством строго предписани лечебни указания.

Макар понякога схващанията на Аюр-Веда да изглеждат наивни, трудно е да се обвини в ненаучност система, така успешно издържала изпитанията на времето. И днес Аюр-Веда си остава жива наука, тъй като само в Индия милиони хора се лекуват по нейните предписания.

Много лекарствени растения и методи на лечение от арсенала на индо-тибетската медицина вече трайно са навлезли в практиката на съвременните терапевти. Въпреки това и досега индо-тибетската медицина не е изучена от гледна точка настоящите научни схващания. Не е изяснена същността дори на най-основните, фундаментални за практиката теоретични положения на тази древна наука, да не говорим за системен анализ на огромния опит в прилагането на конкретни лекарствени препарати от природен произход и клиничните модели.

Любопитен факт е, че в Древна Индия за разлика от много други места по света, никога не е имало противопоставяне по отношение използването на трупове за изследвания. Анатомичното изследване не се споменава дори от Хипократ, колкото и важно да е то за съвременната медицина, а античната медицина започнала да го прилага едва в периода на упадъка на древна Елада. В Индия обаче подобни изследвания се провеждали от незапомнени времена и затова не е чудно, че древният лечител Сушрута описал признаците на местното възпаление много преди европейския му „откривател“ Корнелий Целз.

Би могло да се допусне, че още в първите векове след Хр. индийското влияние върху античната медицина в Гърция става водещ фактор в развитието на последната, макар че в повечето случаи приликите се дължат по-скоро на подобие във възгледите у древните лекари. Това все пак не отхвърля напълно възможността да има взаимовръзка и заимстване между гръцката и индийската древни култури.