рез последните две столетия медицината претърпя радикални промени, по-значими от когато и да било в хилядолетната си история, което до голяма бе продиктувано от бурния прогрес в множество други научни клонове. Постигнати бяха зашеметяващи успехи, но едновременно с това възникнаха нови, доскоро непознати въпроси и проблеми.

През XIX век анатомията била окончателно утвърдена и изследванията, благодарение на непрекъснато усъвършенстващата се микроскопска апаратура, се насочили в посока хистология (тъканна анатомия). Патоанатомията се заела да изучава промените в органите и тъканите в хода на болестта, а патофизиологията – техните функционални изменения. Задълбочени проучвания били направени за изясняване функциите на отделните части от мозъка и останалите нервни структури, както и значително се обогатили данните относно сетивните органи, дишането, кръвообращението, храносмилането и отделянето.

Фармакологията натрупвайки достатъчно фактически материал, се обособила в отделна наука. Патологията изследвала не само значението на условията за възникване на болестта, но и се стремяла по пътя на опита и наблюдението да разкодира финия механизъм на нарушенията в системите и органите на човешкото тяло. Открит бил цял нов свят от микроорганизми, предизвикващи заболявания, а по-късно и начини за борба с тях – това е бумът на микробиологията.

В 19-то столетие практическата медицина вече разполагала с множество прийоми, позволяващи точно да бъдат разпознавани болестите. Разработили се методи за лечение на голям брой остри и хронични състояния. Хирургическата терапия постепенно се усъвършенствала, поради което лечението на раните и операциите, в миналото завършващи неуспешно, много по-често давало добър резултат. Медицината започнала да се разклонява на множество тесни направления. Появили се добре обучени специалисти по очни, гинекологични, ушни и гърлени заболявания.

Рязкото подобряване на хигиената, особено в цивилизованите страни допринесло за силното намаляване на инфекциозните заболявания до отделни случаи. Средната продължителност на живота у населението на тези държави, поради общото снижаване на заболеваемостта, значително се увеличила. Това обаче постепенно извело на преден план значимостта на хроничните и дегенеративни болести, налагайки необходимост от нови научни изследвания за разгадаване на проблеми като стареенето.

През 1899 г. Йозеф фон Меринг и Оскар Минковски експериментално доказали връзката между задстомашната жлеза и захарния диабет. Опирайки се на тези данни, много учени се опитвали да изолират активно действащото хормонално вещество на панкреаса, докато най-сетне през 1922 г. Фредерик Бантиг и Чарлз Бест успяли да извлекат инсулин в чист вид. В кристална форма той бил получен през 1926 г. от Джон Абел, който определил неговата молекулна структура и хормонално действие, а през 1936 г. бил произведен и първият инсулинов комплекс, забавящ превръщането и удължаващ действието на хормона.

Тези открития дали възможност за прилагането на специфично инжекционно лечение при болните с инсулинозависим захарен диабет, който до този момент бил нелечим. В последствие бяха създадени множество други антидиабетни лекарства под формата на таблетки, но независимо от безспорните успехи в изясняването и борбата с това тежко хронично заболяване се оказа, че в последните десетилетия случаите със захарен диабет тип 2 в развития свят зачестяват. За това допринасят множеството вредни фактори като обездвижване, затлъстяване, неправилно хранене, стрес и др. Въпреки адекватното лечение, диабетиците днес масово страдат от усложнения и живеят значително по-малко от хората без диабет. Практиката показва, че без промяна в навиците и отстраняване на факторите, довели до болестта не е възможно да се постигне желаното здраве и качество на живот.

През 1907 г. в търсене на лекарство против сифилис, Паул Ерлих след множество неуспешни опити успял да създаде арсфенамина (или Салварзан). Той бил първото химическо вещество, със специфично действие срещу определен микроорганизъм, а откриването му поставя основите на съвременната химиотерапия. Салварзанът не бил идеален, но бил по-добър от всичко, дотогава използвано за лечение на сифилис, включително бисмута и силно токсичния живак.

В началото на 30-те години на XX век Герхард Домагк установил, че азобагрило е в състояние да предпази гризачи от стрептококова инфекция. Тази боя съдържала сулфаниламидна група, която всъщност е носител на антимикробните свойства. На базата на нея до края на десетилетието били синтезирани още няколко подобни препарата и така медицината получила безценен дар в лицето сулфонамидите – първите химиотерапевтици с антибактериална активност.

Приблизително по същото време, през 1928 г. Александър Флеминг открил и първия антибиотик – пеницилина. Ефективността му спрямо някои микроорганизми била поразителна, а ползата му като лекарство – огромна, особено в хода на Втората световна война. И до ден днешен пеницилинът си остава един от най-изучените и най-ниско токсични антибиотици и е незаменимо средство при стрептококови инфекции, ревматизъм, скарлатина, сифилис и др. Най-важното е, че пеницилинът показал на човечеството, че с микробните инфекции вече може да се води равнопоставена борба.

Тези открития дали почва за нови изследвания, които през 1943 г. се увенчали с успех. Алберт Шатц под ръководството на Абрахам Ваксман от университета в Ню Джърси изолирал стрептомицина, който се превърнал в първото и до днес използвано средство за лечение на туберкулоза. В следващите няколко десетилетия били открити множество нови антибиотици, а лекарските организации започнали масово да организират конференции, на които в широк кръг се обсъждали дозировките, начините на прилагане и токсичността на новите лекарства.

Установени били и антибиотици, забавящи делението на живите клетки, особено тези на бързорастящи тумори. Подобни химиотерапевтици открили пътя на съвременната противотуморна терапия, а някои от тия лекарства започнали да се използват и като имуносупресори (вещества, потискащи имунната защита). Химиотерапията при раковите заболявания обаче и до днес си остава противоречиво, рисково лечение, с тежки странични ефекти и често слаба ефективност. Тя се прилага се в комбинация с други онкологични терапии, но най-новите изследвания сочат, че химиотерапевтиците могат да индуцират мутации в туморните клетки, увеличаващи злокачествеността на раковото заболяване.

За съжаление реалността показа, че ролята на антибиотиците в борбата с микропатогените беше значително преувеличена. Едва ли не в началото се създаде представа, че проблемът с инфекциите е решен завинаги. Не си дадохме сметка, че в тези миниатюрни микробни същества природата е заложила дълбок резерв от способности за адаптация и усъвършенстване. Заради бързото им размножаване, еволюцията при едноклетъчните тече несравнимо по-скоростно, отколкото при сложните организми и приспособимостта им нерядко е поразителна.

Няколкото десетилетия масова и хаотична употреба на антибиотици с нужда, или без такава доведе до все по-често срещаща се устойчивост на болестотворните бактерии към този тип химически вещества. По тази причина неотдавна Световната здравна организация официално предупреди лекарите по цял свят за навлизането в т. нар. постантибиотична ера, която доста наподобява доантибиотичната. Най-мрачните прогнози са, че в крайна сметка почти всички налични и възможни за прилагане антибиотици ще станат неефективни и отново ще бъдем принудени да прибягваме до старите, изпитани средства за лечение.

Отделно от това това съществуват микропатогенни агенти, за които не е така лесно да бъдат създадени антимикробни средства, пример за което са вирусите. Те са елементарно устроени, нямат клетка, нито собствена обмяна на веществата и се размножават единствено прониквайки в чужд организъм. За съжаление обаче много от инфекциозните заболявания се предизвикват именно от вируси. Такива са херпесът, грипът, разните видове шарки, полиомиелита, вирусните хепатити, СПИН и много други.

Методите за борба с вирусните заболявания се отличават със своята специфика. В повечето случаи се залага на свойството на имунната система, наречено имунологична памет. Когато организмът преболедува инфекциозна болест, обикновено изгражда естествена защита – имунитет, от което става неподатлив на повторно заразяване. Така възниква идеята да се вкара в тялото инфекциозен, но неспособен да предизвиква болест материал (ваксина), който да отключи специфичен имунен отговор. Това успешно осъществил английският лекар Едуард Дженнър в далечната 1796 г., когато умишлено заразил момче с кравешка сипаница и така успял да го предпази от едра шарка. По-късно създадената ваксина срещу едра шарка се оказва толкова ефективна, че с повсеместни имунизации се стига до пълното изкореняване на болестта в края на 70-те години на XX в.

Днес разполагаме с множество различни ваксини като една голяма част от тях задължително се прилага на деца и юноши по график съгласно т. нар. имунизационен календар. Въпреки документираните ползи от ваксините, днес те имат и немалко противници, които смятат, че многократните имунизации натоварват имунната система и понякога могат необратимо да я увредят, отключвайки тежки алергични и автоимунни заболявания. Освен това ваксините предизвикват макар и редки, неприятни странични реакции, за които медицински лица и компании производители рядко са склонни да поемат отговорност. Не на последно място ваксините понякога съдържат продукти на генномодифицирани организми и токсични вещества, попаднали в тях в процеса на производство.

Напоследък с тъга разбираме, че е неуместно тържествуваме по случай победата над инфекциозните заболявания. Повече от ясно е, че е невъзможно лесно и окончателно да елиминираме организми, чиито еволюционни механизми за оцеляване са много по-древни от самите нас и за които времето има съвсем други измерения. Пандемията СПИН и серията от епидемии от атипични форми на грип и треската Ебола в последните години показаха, че опасността от заразите не е изчезнала. Високата гъстота на населението, лесните и бързи комуникации и социални контакти днес предоставят идеални възможности за избухване и разпространение на епидемиите. Новите болестотворни причинители все по-често задействат патологични механизми, непозволяващи превенция с помощта на ваксини, или пък избират нови стратегии на паразитизъм, при които настоящите противоепидемични мерки се оказват безполезни. Всичко това показва, че се намираме в едно глобално биоравновесие с микробите, чието грубо нарушаване може да се окаже нежелано и фатално най-вече за нас.

XX век е векът на витамините, въпреки че и по-рано редица учени подозирали за тяхното съществуване и даже интуитивно ги прилагали за лечение на определени състояния. През 1911 г. полският биохимик Казимир Функ изолирал в кристален вид Витамин B₁, а по-късно успял да разшифрова и състава му. Всички витамини представляват вещества, без които организмът не е способен да поддържа нормална физиология, при това повечето от тях е необходимо да се набавят отвън с храната. Днес те се използват масово под формата на лекарства и добавки, с цел профилактика или лечение, но това на което не се обръща достатъчно внимание е значението на техния източник. Не е тайна, че натуралните източници на витамини са несравнимо по добри като качество и степен на усвояване и не крият риск от предозиране, поради което усилията следва да се насочат преди всичко към постигането на пълноценно, природосъобразно хранене.

През 30-те години на XX в. била разшифрована структурата на хормоните на надбъбречната жлеза – кортикостероиди. Скоро след това техни аналози били синтезирани изкуствено и започнали да се прилагат като лекарства. Заради мощния си противовъзпалителен и антиалергичен ефект, кортикостероидите са незаменими при спешни състояния, но при продължителна системна употреба те дават сериозни странични ефекти и дори отключват нови заболявания като хипертония, диабет, остеопороза, язвена болест, катаракта, ретинопатия, депресия. За съжаление днес тези хормонални лекарства доста често се изписват при хронични болести с неясни, или трудно повлияващи се причини, прилагат се продължително време, при което страничните действия в даден момент се превръщат в по-голяма опасност за здравето от основното заболяване.

XX в. се характеризира с бързия напредък в лечението на психичните заболявания. Преосмислило се отношението към този вид патология, появили се множество лекарства за нейното лечение и масово започнала да се прилага психотерапия. Въпреки това днес в развития свят нивото на стреса е твърде високо, което се отразява крайно неблагоприятно на здравето и това се потвърждава от повсеместното разпространение на психосоматичните заболявания.

След приключване на Втората световна война настъпил разцвет в развитието на медицината. За кратко време били направени множество научни открития. Изследователите успели да изучат радиоактивността и изкуствено да получат нови изотопи на редица елементи. Някои от тях започнали успешно да се прилагат в медицината и така се поставило началото на радиологията. Днес радиоактивността широко се използва както за диагностика, така и при лечение. Понякога методите ѝ са уникални и незаменими, докато в други случаи излишно натоварват организма и отключват сериозни рискове.

Рентенологията може да се разглежда като подобласт на радиологията, която се занимава с използването на рентгенови лъчи за медицински цели. Правилното им дозирано прилагане оказва неоценима помощ на съвременните медици. Конструирани са апарати, способни да възпроизвеждат подвижен образ на почти всяка една част от човешкото тяло. Специалистите по образна диагностика често използват и друга апаратура, основаваща се на ултразвук, магнитно поле и др. Функционалната магнитно резонансна томография визуализира в реално време активността на отделните области в мозъка, а позитронно-емисионната томография е рядък случай на използване на антиматерията за медицински цели.

Огромният размах на лабораторните и клинични изследвания в съвременната медицина промени стила на работа на лекарите като много от тях изцяло се посветиха на научна дейност. Измени се и характерът на медицинското образование, в което се въведе изучаване на дисциплини като химия, класическа физика, ядрена физика, електроника и генетика. Това до голяма степен беше продиктувано от налагащите се масово в последните десетилетия електронни и радиологични методи за диагностика и лечение.

Развитието на комуникациите значително ускори обмена на информация относно новите научни достижения. За този ускорен прогрес допринесоха и фармацевтичните компании, които бързо прераснаха в огромни корпорации с многомилионен капитал и собствени изследователски центрове. Ако в миналото медицината се е издържала сама, а лекарите откриватели работели в изолация, то през XX в. се създадоха оптимални условия за професионално сътрудничество. Медиците масово се включиха в съвместни изследователски програми и крупномащабни лабораторни проекти. Дали обаче щедрото финансиране винаги се насочва към решаване на най-наболелите здравни проблеми на съвременното общество? И защо се изучават и изпитват все нови лекарства със съмнителна полза, вместо да се хвърли повече научна светлина върху методи за лечение, от векове доказали своята ефективност?

С отпадането на тежките инфекциозни заболявания и подобряването на медицинското обслужване, в развития свят значително се увеличи средната продължителност на живота. Като следствие от това рязко нарасна честотата на дегенеративните заболявания, което доведе до социални, демографски и икономически проблеми. Съдовите усложнения в резултат на атеросклерозата, днес са масово явление дори и при млади хора. Въпреки модерните медикаменти и напредъка в съдовите катетеризации, инфарктите и инсултите са най-честата причина за смъртност в цивилизованите страни. Практиката показва, че решаващо значение за постигането на добро здраве и дълголетие има разумният начин на живот.

Непрекъснато развиващите се информационни технологии разкриват нови възможности пред лекарското изкуство. Посредством Глобалната мрежа може не само да се черпи актуална информация, но и да се обменя лесно опит и дори да се лекува от разстояние. Разработени са технологии, при които с помощта на специален робот може да се реализира операция от другия край на света. Съществуват и датчици, прикрепващи се към тялото и непрекъснато изпращащи информация за жизнените показатели, която се обработва, анализира и представя в подходящ вид на лекаря, за да може той да следи за състоянието на по-голям брой пациенти.

Изключително популярни в последните десетилетия станаха микрохирургията и ендоскопските манипулации. В много от случаите те заменят тежките и травматични операции, провеждани в миналото. Освен това проникването в зони от тялото, където в миналото не можеше да се изследва, даде възможност за изключително ранна диагностика и последващо успешно лечение.

Съвсем неотдавна придоби известност нов клон, наречен наномедицина. Той използва специални технологии, с които в организма се въвеждат миниатюрни частици, или даже малки роботи. Те са способни да разнасят лекарствени вещества, да оцветяват тъкани, и даже да елиминират увредени и туморни клетки. Практическото прилагане на тези технологии все още се възпира от много нерешени проблеми, но се работи активно за преодоляването им като се очаква през втората половина на XXI в. нанотехнологиите повсеместно да навлязат в медицината.

Огромни успехи бяха постигнати и в областта на трансплантологията – науката за присаждане на тъкани, или цели органи в тялото. Те могат да бъдат както от същия организъм, така и от други хора – донори, а дори и от животни. Нерядко се налага и поставянето на изкуствени импланти, в замяна на увредени живи структури. По този начин масово се заменят зъби, стави, сърдечни клапи, съдове и др. В последно време бързо се усъвършенства протезирането на крайници, които вече са роботизирани и лесно управляеми. Провеждат се изследвания и в посока създаване на изкуствени сетивни органи.

Големи надежди се възлагат на технологиите със стволови клетки. Това са недиференцирани клетки, родоначалници на всички останали клетки в организма. Те могат да се размножават и видоизменят, възстановявайки увредени или унищожени структури на тялото. Най-често се изолират от ембрионална тъкан или костен мозък, след което се въвеждат в зоните, където трябва да се осъществи заместването. Смята се, че в бъдеще на базата на стволови клетки ще могат да се създават цели органи, генетично неразличими от собствените. Дори на този ранен етап, подобно лечение повдига множество нерешени морални и юридически въпроси.

XX в. бе ознаменуван с триумфа на генетиката. Понятието ген получи „материализация“, след което беше установена и неговата молекулярна структура. Генното инженерство се зае с извличането, възпроизвеждането, промяната и въвеждането обратно на бактериални, растителни, животински и даже човешки гени. Така бе създаден изцяло нов подход в лечението, наречен генна терапия. Тя използва носители на генетична информация, които най-често са видоизменени вирусни частици, с помощта на които в организма на човека се вкарват определени гени. Това може да повлияе благоприятно редица наследствени заболявания, смятани до момента за нелечими и дава нови надежди в тежката борба с рака.

Въпреки огромния си потенциал, генната терапия продължава да се сблъсква със значителни трудности, която обаче не попречиха на пазара да бъде пуснат първият китайски апарат за лечение на кожен рак. През 2012 г. на територията на ЕС е одобрено използването на първото генно лекарство за лечение на липопротеинолипазна недостатъчност. Въпреки че събитието е революционна стъпка напред, резултат от натрупания близо 40 годишен опит в генното инженерство, цената на лечението е рекордна и поразителна – 1,6 милиона долара на пациент!

В последните десетилетия в живота ни неусетно навлязоха изкуствено получените генномодифицирани организми (ГМО). Те се отличават от естествените по наличието на видоизменени, или нови гени. В някои случаи това може да бъде от полза, но когато се цели използването им като фураж или дори храна, залогът и рисковете са твърде големи. Според някои изследователи редовната консумацията на ГМО в големи количества може да доведе до безплодие, туморни образувания и генетични аномалии. Всъщност не е странно, че реагираме по този начин на изкуствената „храна“, след като милиони години сме я приемали единствено във вида, предложен от природата.

Съвременното здравеопазване е богато финансирано от здравноосигурителни фондове и застрахователни организации, което от една страна значително облекчава възможностите за провеждане на диагностика и лечебни мероприятия, но от друга често насочва усилията не в най-правилната посока, понеже създадената система функционира най-добре при наличие на голямо количество хронично болни хора. Недостатъчно внимание се обръща на профилактиката, а алтернативните методи за лечение са оскъдно финансирани, или напълно изключени.

За съжаление животът на съвременното общество изобилства от вредни фактори. Днешните хора повсеместно са изложени на стрес, обездвижване, вредни навици, нискокачествена храна с присъствие на пестициди, антибиотици, хормони и други химикали, токсини от всякакво естество, постъпващи във въздуха и водата, тежки метали, радиационно и електромагнитно облъчване, контакт с генномодифицирани организми. Всичко това допринесе за оформянето на една болна нация от хора, масово страдащи от т. нар. социално значими заболявания – хипертония, захарен диабет, нервни отклонения, алергични, автоимунни и дегенеративни заболявания, рак. Необходими са комплексни усилия и изключително широк поглед от страна на лекари и политици, за да бъде намерен изход от тази ситуация.

Въпреки стремителното развитие и безпрецедентните успехи на медицинската наука в най-новата история, нейната концепция и философски основи донякъде поизостават. Лекарското мислене все още е механически насочено в посока поставяне на диагноза и на всяка цена изписване на шаблонна терапия. Не се търсят причините за проблемите и не се гледа глобално на тях, нито се работи с пациента индивидуално, с цел да се открият конкретни грешки, довели до появата на болестта, както и твърде рядко се акцентира на необходимостта от разумен начин на живот. Слабо е все още сътрудничеството между специалистите, практикуващи различни медицински дисциплини и с лека ръка се отхвърля всяко едно лечение, отличаващо се от описаното в медицинските учебници, дори и когато то видимо помага на болния.

Всичко това показва, че философията на новата медицина не бива да е против, а трябва да бъде за здравословния живот, за възвръщане на загубената връзка с природата, за позитивните мисли, чувства и отношения между хората, т. е. за постигане и поддържане на истинско здраве!