ревният Рим до III-II в. пр. Хр. почти не разполагал със собствени лекари. Смятало се, че за да се поддържа здравето е напълно достатъчно посещаването на горещи бани – терми. Първите терми, които населението на Рим можело да ползва безплатно били построени през III в. пр. Хр. Постепенно те започнали да включват и зали за спортни занимания, басейни и помещения за лечебни и хигиенни процедури.

Първите лекари в Рим били родом от Гърция, най-често роби, лекуващи своите господари и техните роднини. Понякога тези роби били освобождавани и пускани на свободна практика, срещу определен наем. Такъв лекар плащал налог на бившия си господар, който го покровителствал. Даже в тия далечни времена съществували специални закони за наказание на недобрите лекари.

Ползата от баните като профилактично и лечебно средство била оценена още от древните египтяни. При много народи от Древния Изток, Индия, Персия и Иран къпането било не само лечебно средство, но и част от религиозните ритуали. Римляните често използвали за лечение и студена вода. В периода на царуването на Октавиан Август (I в. сл. Хр.) настъпила промяна в социалното положение на медиците – императорът ги освободил от данъци, след като придворният му лекар Антоний Муза го излекувал от хроничен ревматизъм с помощта на студена вода. В храма на Ескулап дори била поставена статуя на Муза.

Името на Антоний Муза било известно и почитано от множество средновековни и възрожденски лекари. На него се приписват редица трудове по медицина, създадени в епохата на ранното средновековие, най-известният от които е „Ръководство за съхранение на добро здраве“. От медицинските съчинения на този велик лекар до нас са достигнали само откъслечни фрагменти. За тях се споменава в „Послания“ на Хораций, когото Муза успешно лекувал, препоръчвайки му да замени серните вани с топлите води на някой южен град. Морските курорти на територията на Италия били разположени близо до горещи минерални източници, които с настъпването на епохата на ранното средновековие постепенно запустели.

Различните болести традиционно били лекувани с билки. Считало се, че най-добрите лечебни растения за тази цел растат на остров Крит и затова римляните изпращали там събирачи на билки. Подобно на Гърция в Рим имало специални градини за отглеждане на лечебни треви. Римляните изпитвали особена любов към градинарството. За пръв път при тях се появили парниците, където младите растения се предпазвали от студа, осветявани от слънчевите лъчи през слюдени прозорци. Описания на градините с лечебни треви можело да се намерят в популярните по това време книги – енциклопедии. Често тези описания били придружавани от рецепти, взети от медицински съчинения като тази антична традиция продължила и през епохата на средновековието и Възраждането.

Жителите на античния свят високо ценели билковите аромати. Смятало се например, че миризмата на мента повишава настроението, стимулира мисленето и помага при оживени беседи. Римският писател и историк Плиний Старши постоянно носил на главата си венец от свежи ментови листа. В Рим по време на празнични пирове раздавали подобни венци на гостите, натривали с ментови листа масите, а залите пръскали с ментова вода.

Исторически е доказано съществуването на градини, в които се отглеждали растения за приготвяне на отрови. Някои управници се боели от отравяне и редовно поемали малки количества отрова, за да може организмът им да привикне към нея. Подобна адаптация е известна в съвременната токсикология под името „митридатизъм“ от името на Митридат VI Евпатор. Това явление било забелязано още в Древния Изток, където в XIII в. пр. Хр. използвали токсични лакове. Невъзприемчивост към агресивните екстракти на лаковото дърво развивали само хората, които от деца били в непрекъснат контакт с неговите изпарения. Такива индивиди постигали добър успех в този занаят, който се предавал от баща на син.

Гръцкото лечебно изкуство било в основата на римската медицина. Гръцките лекари смятали, че ако се познава човешката природа, лесно могат да бъдат обяснени причините за болестите. Затова медицината в Гърция била твърде тясно свързана с философията и с учението за стихиите като първоизточници на света, изложено в трудовете на Емпедокъл и Аристотел. На основа хуморалната теория били разработени класическите методи на лечение с противоположности. Излишъка от сухота отстранявали с влага, студа – с топлина, умората с почивка, изтощението – с усилено хранене.

Топлото и студеното съгласно теорията на Аристотел били активни качества, а сухото и влажното – пасивни. От четирите качества особено място заемала топлината, която била в основата на много природни процеси, включително протичащи в човешкия организъм. Тези схващания били пренесени от гръцката в римската медицина. Много често на значението на топлината за възникването и поддържането на живота било обръщано внимание именно от римските автори.

Гръцкото влияние върху оформящата се римска култура се засилило след завоюването на Гърция от римляните през 146 г. пр. Хр. Въпреки че медицината се отнасяла към практическите науки, тя била най-силно повлияна от философията. Александрийските емпирици изиграли важна роля във формирането и развитието ѝ в Древния Рим. През II-I в. сл. Хр., както и в следващите няколко столетия сред римляните било популярно атомистичното учение на Демокрит и Епикур. Поддръжник на това философско направление бил Асклепиад – един от най-известните римски лекари.

Асклепиад (128-56 г. пр. Хр.) бил грък, родом от Витиния. Той учил в Атина, живял и практикувал като лекар в Гърция, след което се заселил в Рим, където се прославил и се издигнал в обществото. Привърженик на учението за атомите, той бил последовател на философията на Демоктит и Епикур. Създаденото от тях атомистично учение намерило отражение в поемата на римския поет и философ Тит Лукреций Кар (I в. пр. Хр.) „За природата на нещата“ – един от първите опити да се изложи гръцката философия на латински. Популярността на тази поема се обяснява с нейните високи художествени качества, образния език, остроумната аргументация и широката ерудиция на автора по много въпроси, включително произхода на живота и строежа на живите организми, състоящи се от т. нар. „първични телца“. В поемата са описани признаците на отделни заболявания, а също така има и разсъждения относно възникването на заразните болести.

Човешкото тяло според учението на Асклепиад е изградено от миниатюрни невидими частици, намиращи се в състояние на непрекъснато движение. Свободното им циркулиране в организма е главното условие за здраве. Следователно на първо място в правилния начин на живот стои движението – разходки пеша, яздене, пътешествия, физически упражнения, разтривки със студена вода, масажи и правилна диета.

Желаейки да създаде собствена школа, Асклепиад като красноречив оратор, приятел на Цицерон и учител на Антоний Муза, често възразявал на Хипократ. Така например той считал за остаряло периодичното очистване на организма с помощта на повръщане и слабителни средства, предполагайки че тези процедури, както и прекомерното затопляне на тялото изтощават организма. Неговата терапия се основавала на максимата: „Най-добре е да се живее съгласно природата“. В това той виждал съхранение на жизнените сили, които закономерно отслабвали с времето.

Болестта съгласно учението на Асклепиад била преди всичко следствие от застоя на частиците в съдовете на организма. Неговите лечебни съвети, изразяващи се във въздържание от прием на храна и вода, провеждане на студени вани плюс активно движение били близки до характера на римляните. Макар Асклепиад често да говорел, че лечението трябва да е безопасно, бързо и приятно за болния, препоръчваните от него процедури не винаги доставяли удоволствие. Всеки метод се прилагал строго индивидуално, а лекарства се назначавали изключително рядко. Асклепиад смятал, че вещият в медицината човек, водещ здравословен начин на живот и разбиращ значението на движенията е в състояние сам да поддържа своето здраве и не се нуждае от услугите на лекар. Давайки личен пример в това, той никога не боледувал и починал в дълбока старост от нещастен случай.

Последователите на Асклепиад, развиващи учението му, внесли някои промени в неговите теории. Те допуснали, че микроскопичните частици, от които е изградено човешкото тяло могат да бъдат твърди и течни. Причините за болестите те виждали в неправилното им смесване, вследствие на което ставало запушване на съдовете. Излишъкът на твърди частици в организма водел до състояние на напрежение, а на течни – до отпускане. Условието за здраве било равновесието помежду им. Тези идеи помогнали за въвеждането в медицината на понятието за тонус, чието повишаване, или спадане може да отключи заболяване. По-късно се появила представата, че тонусът зависи от нервната система.

Именити римски автори, в творбите на които намерили отражение медицинските знания на лечителите от онова време са Авъл Корнелий Целз (I в. пр. Хр - I в. сл. Хр.) и Педаний Диоскурид (I в. сл. Хр.). Целз разделя тогавашната медицина на три направления – емпирично, методично и догматично. Първите две се базирали на трудовете на лекарите от Александрийската школа и теориите на Асклепиад, а в основата на третото било учението на Хипократ.

Целз подробно изложил съдържанието на трудовете на Херофил, Еразистрат и други медици от Александрийската школа като съчинението му в продължение на векове било едва ли не единственият сериозен източник на знания за Александрийския период от развитието на медицината, продължил близо 300 год. Целз разделил лекарствата на общи и специални. Под общи се разбирало тези, които препоръчвал Хипократ, в съответствие с неговата хуморална теория, а специалните били, които се подбирали по емпиричен път за лечение на конкретно състояние.

В написаното от Целз намерили отражение медицинските схващания на източните лекари. Например смята се, че описанието на четирите признака на възпалението (зачервяване, подуване, затопляне и болка) било заимствано от индийските трактати. Подобни препратки стават понятни, ако си спомним, че Целз твори в епохата на късния елинизъм – цели три века, след знаменития поход на Александър Македонски в Индия, който разширява значително възможностите за интелектуални контакти на гърците с народите от Изтока.

Следствие от проникването на индийската медицина в гръцката и римската било прилагането на живак при лечението на много заболявания. Различните начини за приготвяне на живачни смеси са описани подробно от Диоскурид – по-млад съвременник на Целз. В съчинението на Диоскурид „За лечебните средства“ били споменати повече от 600 растения, прилагани в тогавашната медицинска практика. Тези описания се придружавали от рисунки и подробни препоръки за тяхното прилагане. В Европа съчинението на Диоскурид в продължение на 16 века се считало за най-авторитният източник на информация относно лечебните растения.

Множество знания за билките римляните можели да почерпят и от „Естествена история“ на Плиний Старши, която се явява забележителен образец на римската енциклопедична литература. Плиний Старши (23-79 г.), известен държавен деятел и писател, в 37-те тома на своята „Естествена история“ изложил най-съвременните за онова време знания. В томовете, посветени на медицината, се давали препоръки за лечебното прилагане на множество средства от животински произход. В качеството си на източници, Плиний използвал около две хиляди книги от гръцки и римски писатели, в това число съчиненията на Целз, на които многократно се позовавал.

„Естествена история“ на Плиний дълги векове се радвала на голяма популярност. В епохата на ранното средновековие (IV-V в.), когато трудовете на античните автори се преосмисляли и публикували, била издадена и в последствие многократно преписвана „Медицина на Плиний“. Тя съдържала подробни данни за лечението на най-различни заболявания. Много от своите рецепти Плиний Старши заимствал от трудовете на Хипократ и други велики лекари на древността. Той описал начините на приготвяне на обичайните за медицината от онова време лечебни средства, някои от които доста екзотични от съвременна гледна точка. Наред с тях обаче Плиний препоръчвал плодове, зеленчуци и билки. В книгата му са изложени и немалко народни методи за лечение.

В препоръките на Плиний Старши имало и много рецепти от гръцката медицина, широко използваща морски животни с лечебна цел. Това било обичайно за древните гърци, чийто живот бил свързан с морето. Тези поверия и прийоми Плиний успешно съчетал с препоръки, които и сега представляват интерес. Така например, позовавайки се на Аристотел, той описал лечебните свойства на хайвера от морски таралеж, който и до днес се прилага при някои заболявания. Плиний споменава и за пепел, получена след изгаряне на определен вид гъби, която се посипвала върху рани, с цел бързото им възстановяване. Понякога тази пепел се смесвала с мляко и се давала на болния за пиене. Лечебните свойства на тези гъби били обяснени доста по-късно, когато станало ясно, че съдържат висок процент йод.

Плиний пише за „дъги с огнен трясък“. Така римляните наричали електричните разряди, но прилагането им за лечение започва още от гърците. Те лекували главоболието с помощта на електрически скат. Римските медици прикрепвали към главата на пациента риба скат-торпедо, която изпускала електричество и така успели да излекуват от мигрена императора Комод. В други случаи пациентите били потапяни в буре с вода, където плувала електрическа риба. По този начин бил лекуван ревматизма на император Нерон. Тогавашните лекари не можели да си обяснят електрическите явления и начина, по който те въздействат на човешкия организъм. Някои от тях предполагали, че електрическите риби нанасят невидими мълниеносни удари с опашка, или пък излъчват особен вид отрова. Въпреки че истинската природа на тези явления била обяснена цяло хилядолетие и половина по-късно, подобни факти доказват, че съвременната електротерапия води началото си още от античността.

Близо век след смъртта на Плиний Старши били написани трудовете на Гален – резултат от развитието на римската медицина. Ако „Естествена история“ била популярна енциклопедия, то съчиненията на Гален се отнасят към съвсем друг жанр. Тяхното значение било оценено не толкова от съвременниците на автора, колкото от неговите потомци, почитащи го наравно с Хипократ. Свързването на философските основи с изследователската стойност на експеримента в медицината на Гален, дало основание той да бъде наречен „последният натурофилософ на античния свят“.

Най-високото ниво на развитие, което достигнала медицината от времето на Римската империя намерило отражение в трудовете на Гален (130-200 г. сл. Хр.). Той за първи първи път изложил система от знания, обхващаща всички клонове на тогавашната медицина. Гален бил роден в град Пергам в Мизия и като юноша изучавал философия, анатомия и математика отначало в родния си град, а после – по време на седемгодишното си пътешествие из Египет, Палестина, Мала Азия и Гърция. Обучението си завършил, усвоявайки традициите на прословутата Александрийска медицинска школа.

Гален се завърнал в Пергам на 28 годишна възраст и започнал работа като лекар в училището за гладиатори. Неговите лечебни умения се прочули и той бил поканен от император Марк Аврелий в Рим. Разполагайки с огромната практика на големия град, Гален се заел с анатомични изследвания. Името му се прославило дотам, че в Рим били отсечени монети с неговото изображение, като придворен лекар на Марк Аврелий, а след това дори и с лика на сина му.

Гален, както и Хипократ говори за четирите телесни сока, чието равновесие в организма е необходимо условие за поддържане на здраве. Той доразвил Хипократовите възгледи за различните видове пневма, която всъщност отъждествил с душата. Според учението на Гален, в човешкото тяло тя се разпадала на жизнена, душевна и физическа пневма. След това, в епохата на късното средновековие жизнената и душевната пневма били обединени в т. нар. „жизнен дух“ или „жизнена сила“.

В трудовете на Гален била доразвита и телеологията – обосновано от Аристотел учение за целесъобразността в строежа на живите организми. Според теорията му, начинът на съществуване и устройството на организма си съответстват с цел оптимална организация на жизнената дейност. Аристотел стигнал до заключението, че „не случайност, а именно целесъобразност присъства във всички проявления на живата природа, при това в най-висша степен, а с каква цел те са възникнали и съществуват – се отнася към областта на прекрасното...“.

В своето знаменито анатомично съчинение „За смисъла на частите на човешкото тяло“ Гален обяснява колко правилно и целесъобразно са устроени крайниците, вътрешните и сетивните ни органи. Сравнявайки ги органите на животни, той детайлно разкрива сходствата и различията между тях. Анатомичните атласи на Гален били дотолкова информативни, че по тях се обучавали лекари в продължение на повече от хилядолетие и половина. Разсъжденията на Гален относно движенията на костите у мускулите били пропити от идеята за абсолютната целесъобразност, а изследванията му се отличавали със самостоятелност на мислене и желание всичко да бъде експериментално проверено.

Едно от главните анатомични открития на Гален било учението за строежа и работата на нервите и мозъка. В трактата си „За прерязването на нервните влакна“ той изложил метод на работа, в духа на традициите на Александрийската медицинска школа. Великите лекари от древността Алкмеон Кротонски, Хипократ и Еразистрат сериозно се интересували от строежа и функциите на нервите, но само Гален, след серия от опити успял да изясни връзката между работата на нервите и мускулите и да обясни разликите между нерви и сухожилия. Той посочил също така кои нерви отговарят за работата на различните части от тялото.

В трудовете си, посветени на фармакологията, Гален пише, че лечебна сила притежават не целите лекарства, а определени вещества, които се съдържат в тях. Те могат да преминават във водата, но само след като растенията са предварително изсушени. Смесите, настойките, отварите, екстрактите и сиропите от лекарствени растения и досега носят названието „Галенови препарати“. Той въвел понятието баластни и активни вещества в състава на лекарствата и пръв започнал да извлича растителни и минерални препарати чрез накисване във вино, оцет и масло.

Никак не е маловажно, че Гален, подобно на гръцките си колеги, придавал важно значение на профилактиката на болестите. Той подробно описал действието на чистия въздух и на добрата храна върху човешкото тяло и обяснил значението на съня, диетата и хигиената, както и на движенията и душевното състояние за поддържането на здравето.

Главна заслуга на Гален, традиционно считан за основател на експерименталната физиология, се явява създаването на завършена система от медицински знания за строежа и функциите на организма. Книгите на Гален представляват подробна енциклопедия, обобщаваща целия обем от медицински знания по онова време. Неговите трудове в продължение на 14 столетия служат като важно ръководство за обучаващите се и практикуващи европейски лекари. До днес са се съхранили около 120 оригинални съчинения на Гален, а е известно, че е написал повече от 350 като повечето от тях са били посветени на медицината. Трудовете на Гален придават логичен завършек на историята на медицината в Древния свят.