logo

Онлайн

В момента има 47  гости и няма потребители и в сайта

orn1u

Д-Р КР. МИЛЕВ - ХОЛИСТИЧЕН ТЕРАПЕВТ

/специалист по алтернативна и конвенционална медицина/

orn1d

Никога не забравяйте да нагодите по подходящ начин диетата и в частност живота на болния. Огромно количество лечения биха довели до успех, само с премахването на всичко вредно и съдействащо поддържането на болестта. И най-добрите препоръки могат да се окажат безполезни при отстъпването от това мъдро правило. Важно е не само количеството, но и качеството на храната. Затова диетиката трябва да се изучава особено внимателно.
Кристоф Хуфеланд

pLeonardo da Vinciрез XV в. Европа разполагала с над 40 университета като повечето от тях притежавали медицински факултети. Духът на тази епоха изисквал всеобхватен, буквално енциклопедичен подход към всички явления в живота и природата. Лекарите изучавали математика, за да навлязат в астрологията, чрез която пък осъзнавали влиянието на небесните тела върху здравето на хората. Също така усвоявали гръцки, латински и арабски езици, за да четат медицински трактати и книги по зоология, ботаника и най-вече алхимия, от която идвали най-новите по онова време лекарства. Лечебното изкуство било свързано не само с философията и природните науки, но също и с живописта и литературата. Великите художници от епохата на Възраждането – Тициан, Микеланджело, Леонардо, Дюрер и Веронезе богато илюстрирали анатомичните съчинения през XVI в., не случайно наричан „златният век в анатомията“. След появата на множество книги на езици, различни от латинския, медицинските знания бързо се разпространили сред отделните европейски държави.

Книгопечатането вдъхнало нов живот на античните медицински текстове, които започнали да се публикуват под формата на илюстровани издания. Във Венеция, Страсбург, Париж, Рим, Базел и други европейски градове заработили типографии. Докато в средните векове рядко можело да се съберат на едно място повече от 500-1000 ръкописа, подобни колекции през епохата на Възраждането станали основа за създаването на библиотеки, всяка от които разполагала с по няколко хиляди свитъка и кодекса. Най-известни от тях били библиотеката на унгарския крал Матияш Корвин – „Корвиниана“, флорентийската „Лаурециана“, библиотеката на Св. Марко във Венеция и библиотеката Ватикана, в която докторът по медицина, бъдещият велик астроном Николай Коперник (1473-1543 г.) четял древни произведения.

През XV-XVI столетие придобили известност гръцките ръкописи на Гален, които дотогава съществували само на арабски, но по-важно било намирането и разпространението на гръцкия оригинал на „Хипократовия сборник“. Търсещите умове преоткрили и произведенията на Корнелий Целз. Неговият енциклопедичен труд „За медицината“, популярен сред римските лекари, бил открит през 1443 г. от свещеник, който по-късно бил издигнат в Папа Римски Николай V. След първото си издание през 1478 г. във Флоренция, съчинението на Целз било преиздадено десетки пъти и станало класика в медицинската литература. Трудовете на Плиний, Гален, Мондино де Луци и други известни автори от древността, трактатите за чумата и популярните книги с описания на билки също многократно били преиздавани през XV-XVI в., при това най-често красиво илюстровани. Пълното издание на съчиненията на Хипократ на латински се появило през 1525 г, а на гръцки – през 1526 г. Гръцкото издание на Гален излязло във Венеция през 1490 г.

Книгопечатането, позволяващо бързото и евтино създаване на стотици екземпляри оказало огромно влияние върху развитието на медицината. Едни от първите научни издания с медицинско съдържание били „Естествена история“ на Плиний и сборникът „Антидодарий“ на лекарите от школата в Салерно. Първото популярно печатно съчинение с медицинска тематика станал ежемесечният календар на кръвопусканията и приема на слабителни средства. Той имал голям успех не само в лекарските среди, но и сред широката публика, поради което през втората половина на XV в. бил преиздаден повече от 200 пъти.

Ambroise PareВъпреки че в медицинските факултети на повечето университети от XV-XVI в. се преподавала анатомия, противоборството между университетските лекари и хирурзите продължавало. За разлика от лекарите, говорещи чужди езици и четящи научни книги, на хирурзите и бръснарите се гледало като на шарлатани и те нерядко били поставяни наравно със самоуките майстори по наместване на кости. Нивото на хирургията в тоя период било твърде ниско и почти нищо не се било изменило от времето когато Филип IV Красиви през 1311 г. издал първия кралски указ, касаещ дейността на хирурзите. Според историческите данни, когато в 1467 г. крал Матияш Корвин бил ранен в сражение, в кралството не се намерил нито един хирург в състояние да му помогне. Тогава кралят заповядал да се обяви пред всички, че ще обсипе с подаръци и почести онзи, който успее да му върне здравето и ето, че пристигнал хирург от Елзас, който след като го излекувал, се прибрал в родината си с огромно състояние.

През 1515 г. университетът окончателно урегулирал статута на хирурзите и бръснарите. По-висок ранг заели хирурзите, пред които се отворили възможности за университетско обучение. Бръснарите били приети от братството на Св. Козма, което в последствие се преобразувало в хирургичен колегиум, а преподавателите в него започнали да се наричат професори. Известни личности, оказали огромно влияние върху развитието на медицината през Възраждането, били инженерът-художник Леонардо да Винчи (1452-1519 г.) със своите анатомични рисунки, анатомът Андреас Везалий (1514-1564 г.) и хирургът Амброаз Паре (1510-1590 г.).

Епидемиите в периода XV-XVII в. били също толкова внезапни, както и в средновековните времена и всявали паника и ужас сред тогавашното общество. Повечето заразни болести, които давали тежки кожни поражения били наричани чума. За предпазване от заразяване хората носили на шиите си амулети – „чумни талери“. Обичайното средство за дезинфекция в онези времена била салфетка или гъба, напоена с оцет. Търговците пресичащи поразени от чума селища, разменяли продукти срещу монети, поставени в специално издълбан за целта камък. Такива камъни често можело да се видят край пътищата по време на епидемии. Причините за заразните заболявания обаче оставали неясни. Те често били свързвани със земетресения, заразни изпарения, породени от подземно гниене, отровни вулканични газове и най-вече с разположението на звездите и планетите, както и със затъмненията и появата на комети.

Предсказването на епидемии била една от основните цели на астролозите. С такива прогнози се занимавали видни математици и астрономи като Йохан Мюлер фон Кьонигсберг (1436-1476 г.) и Йохан Кеплер (1571-1630 г.). Астрологични хороскопи често украсявали портретите на известни лекари. За значимата роля, отдавана на планетарните влияния върху възникващите епидемии говори старото име на грипа „инфлуенца“. Терминът навлязъл в медицината от астрологичните трактати, където често се споменавало за „influere“ (от лат. поток, вливане, проникване), когато трябвало да се обозначи влиянието на космичните сили върху земни събития. Често в астрономичните атласи от епохата на Възраждането изображенията на комети представляват предупреждение за опасност от епидемии. Християнската философия отхвърляла идеята за самостоятелната власт на звездите и планетите върху съдбата на хората, но се считало, че разположението им е божествен знак, изучаването на който дава възможност да се правят предсказания и даже да се тълкува Библията.

Girolamo FracastoroПървата теория за разпространението на заразните болести била създадена от Джироламо Фракасторо (1478-1553 г.), италиански учен, физик, астроном и поет и като цяло една от най-известните фигури на Ренесанса. Той получил медицинско образование в Падуа, след което през 1546 г. издал тритомния труд „За контагиите, заразните болести и тяхното лечение“. Обобщавайки възгледите на Хипократ и Аристотел, Лукреций Кар и Плиний Старши, Гален и Авицена относно заразите, Фракасторо изложил подробно описание на симптоматиката на заразните болести (едра шарка, морбили, чума, малария, бяс, проказа и др.) и на известните тогава методи за лечение.

В книгата му са описани основите на учението за причинителите на зарази, наречени „контагии“, които представляват живо, размножаващо се заразно начало, отделящо се от болния организъм. Авторът разкрива три начина на предаване на заразата – при непосредствен контакт с болен, чрез заразени предмети и на разстояние по въздуха. Въведеният от него термин „инфекция“ означавал внедряване, проникване, повреждане и оттам идва името на инфекциозните заболявания. Фракасторо въвежда и термина дезинфекция, превръщайки се в предшественик на научната епидемиология. На практика обаче методите за борба със заразните болести в епохата на Възраждането слабо се отличават от средновековните. Смъртността от заразни заболявания в XV-XVI в. била изключително висока. Само от едра шарка в Европа ежегодно заболявали близо 10 млн. души, от които около една трета умирали.

Алхимията дълго време не била пряко свързана с медицината, макар терминологията ѝ да се доближавала доста до лекарската. Алхимичните операции често били наричани „лечение“, изучаването на нови вещества – „анатомиране“, философкият камък – „универсален медикамент“ или „еликсир на безсмъртието“, способен не само да лекува всички болести, но и да победи старостта и смъртта. Арабите първи започнали да прилагат лечебни препарати, получени по алхимичен път, откъдето тази практика се пренесла в Европа. Един от първите европейски лекари, упоменал химическите лекарства бил Арнолд де Виланова. Това било продиктувано от обстоятелството, че той както и много други средновековни и възрожденски медици се занимавал с алхимия. Основни компоненти, служещи за приготвяне на „медикаменти“, според учението на арабските алхимици били четирите „духа“ – сяра, арсен, живак и амоняк. Те често пораждали подозрение и страх както в лекарите и аптекарите, така и у обикновените хора. Това се дължало на факта, че през епохата на Възраждането някои от тези вещества често били използвани като отрови.

Още в средата на XIV столетие аптекарите в Италия имали правото да продават отрови, но само на хора, които познавали добре. През XV в. в Германия и Франция продажбата на отрови официално била забранена, но ако си спомним, в известната Шекспирова трагедия Ромео се отбива за отрова именно в аптеката. Въпреки че аптекарят му припомня закона, който отсъжда смърт за продавачите на отровни продукти, парите лесно го склоняват да го наруши. Лекарите тогава били известни не толкова със своите лечебни умения, колкото с рецептите си за противоотрови, които пазели в най-строга тайна. Приготвянето на отровни вещества нерядко се приписвало на алхимиците. Книгите им били изгаряни, а самите те често завършвали трагично. Човек можело да бъде преследван само заради интереса си към алхимични съчинения. Тогава се повила ятрохимията (от старогр. „ἰατρός“ – лекар) – учението за лечение с помощта на химически вещества, получени основно от минерали, освен от традиционните лекарствени растения. Ятрохимията била наричана също така „спагирия“, тъй като целта ѝ била да разделя веществата на съставните им компоненти, след което отново да ги свързва в нови съединения.

Alchemical receiptsСпоред медицински трактат от началото на XVII в. „Изкуството на спагирията е тази част от химията, имаща за субект природните тела – растителни, животински и минерални и провеждаща с тях различни операции, с цел прилагане в медицината“. Терминът „спагирическо изкуство“ бил въведен от Парацелз, считан за един от основоположниците на медицинското направление в алхимията. Във времена, когато медицината ценяла точните класификации, а анатомите градели цялостна научна система в трудовете си, учението на Парацелз било по-скоро изкуство, отколкото наука. Език на съчиненията му бил езикът на алхимията, изпълнен със загадъчна символика и разкази за „тайни вещества“. Учението на Парацелз въплъщава един от последните опити в историята на европейската наука, животът в природата да бъде отразен с изкуството на превръщанията както в материален, така и в астрален план.

Въпреки големите успехи, постигнати от Парацелз в прилагането на химически медикаменти, неговото влияние върху общия прогрес на медицинската наука в началото било незначително. С развитието на анатомията и усъвършенстването на методите за лечение обаче, лекарите започнали да долавят сложните взаимовръзки между дейността на отделните органи и техния строеж и функции. Дотогава те отдавали значение най-вече на циркулиращите в организма „телесни сокове“кръв, флегма, жлъчка и черна жлъчка. Механичното отделяне на „загниващите“ телесни сокове с кръвопускане и слабителните средства, те постепенно заменили със специфични методи за лечение.

До 1600 г. съчиненията на Парацелз били издадени повече от 200 пъти. Броят на лекарите, подкрепящи теориите му, особено в Холандия и Германия непрекъснато нараствал, а в последствие били направени и опити за обединяване на двете учения – на Гален и на Парацелз. Така например холандският професор Франциск Силвий (1614-1672 г.) разработил теория, съгласно която под влиянието на телесната топлина и „духовете на живота“ се образуват два вида крайни продукти – кисели и алкални. Важно условие за здраве е тяхното правилно съотношение и прецизно равновесие. Нарушението в това равновесие води до изменение в състава на телесните течности (т. нар. от Гален „сокове“кръв, жлъчка и флегма). В този аспект главната задача при избирането на метода за лечение на болестта било определянето на нейната алкално-киселинна природа. Съответно и лекарствата се подбирали според техния киселинен или алкален характер, но се прилагали и старите изпитани средства – диета, кръвопускане, загряващи и охлаждащи препарати. Това учение се превърнало в удобна система за изследване и лечение на болните и се разпространило широко, ставайки основа за развитие на химическото направление в медицината.

Instrumentum PrimumПо-късно, през XVII-XVIII в. в опитите да бъдат обяснени процесите, протичащи в човешкия организъм, противници на ятрохимията станали привържениците на ятромеханиката. Те свеждали цялата човешка физиология до елементарна физика и механика. Въпреки това ятрофизиците и ятроматематиците в онези времена използвали стого количествени методи и изследванията им спомогнали за повишаване точността на наблюденията и измерванията в медицината. Докторът по медицина от Падуа Санторио Санторио (1561-1636 г.) провел един от първите в историята на науката количествени експерименти с живи организми. Използвайки разнообразни, известни по онова време и конструирани от самия него измервателни прибори – везни, термометри, хидрометри, броячи на пулс и т. н., той се опитал да изчисли количеството вещества, постъпващи и напускащи организма, както и да определи влиянието им на ръста и самочувствието. За обект на изследванията служели както самия Санторио, така и други хора.

Развитието на ятромеханиката (атрофизиката и ятроматематиката) в европейската медицина било свързано с триумфа на механичното естествознание. Трудовете на Симон Стевин (1548-1620 г.), Галилео Галилей (1564-1642 г.), Рене Декарт (1596-1650 г.), Христиан Хюйгенс (1629-1695 г.), Исак Нютон (1643-1727 г.) превърнали механиката в стройна наука. Нейните методи и постулати се оказали универсални и всеобхватни и се правели немалко опити да бъдат приложени в биологията, медицината, обществения живот и човешкото съзнание. От развитието на ятрофизичната школа през XVIII в. произхожда увлечението да се конструират механични кукли. Най-известният изобретател и конструктор на автомати, чието предназначение било да илюстрират идеите на ятромеханиците бил Жак де Вокансон (1709-1782 г.). Смъртта му попречила да завърши работата си над автомат, който трябвало да възпроизвежда човешкото кръвообращение.

Медицината станала част от опитното естествознание. Обект на експерименти в периода XV-XVII в. много често били растения от новооткрития Нов свят и страните от Изтока. Голям интерес и бързо разпространение предизвиквали донесените отвъд океана картофи, фасул, домати, царевица, тютюн. Те не само поразили въображението на европейците, но и повлияли на техните обичаи и вкусове. Някои от тях като коката започнали успешно да се прилагат в медицината като обезболяващи. По-късно на тяхната основа били създадени нови, още по-съвършени лекарства. Лекарите от XV-XVI столетие все още считали, че заболяванията, както и всички отрови имат обща причина. Затова се допускало съществуването на панацея – универсално лекарство за всички болести, което би служило и като универсална противоотрова. Подобни средства се търсели и сред американските растения като стимул за това станало откриването на кората от хининово дърво, която се оказала надеждно средство в борбата с маларията, от която дотогава ежегодно умирали десетки хиляди.

Немският лекар Самуел Ханеман (1755-1843 г.) изучавайки действието на хинина върху организма на здравия човек, забелязал, че в малки дози това вещество предизвиква поява на треска, подобна на маларичната. В резултат и на други подобни наблюдения, през 1810 г. той формулирал основния закон на хомеопатията за лечението на „подобно с подобно“. Според Ханеман и неговите последователи две болести не могат едновременно да съществуват в един организъм, следователно създаването на нова „лекарствена“ болест неизбежно изтласква основната.

Samuel HahnemannВсеобщото оживление в изследователската и експериментална работа в областта на изучаването на растенията довело до откриването на ботанически катедри в университетите и масов интерес към растителните колекции. Една от първите ботанически градини в Европа била създадена в Цюрих от забележителния швейцарски лекар Конрад Геснер (1516-1565 г.). Той владеел множество древни и съвременни езици и станал основоположник на научната ботаника, а неговият труд „Ботанически съчинения“ в два тома, съдържащ около 1500 рисунки, бил издаден близо 200 г. след смъртта му. През 1545 г. била открита ботаническата градина в Падуа, през 1568 г. – в Болоня, в 1577 г. – в Лайден, а в 1597 г. в близост до Лувъра в Париж била открита ботаническа градина, предназначена специално за култивиране на растения, донесени от далечни страни.

През XV-XVI в. европейците достигнали бреговете както на Новия свят, така и на страните от Изтока. Морският път до Индия открил достъпа до растенията, съществено повлияли европейската култура. Това били черният пипер, карамфилът, шафранът, канелата, джинджифилът и много други, използвани като подправки, но също и за лечение, най-често на различни видове треска. В периода на късното средновековие в Европа навлезли почти непознатите дотогава черен чай и кафе. Понякога новите треви се употребявали и като лечебни дразнители при невралгични заболявания, подагра, меланхолия и др.

Francis BaconКато цяло практическата медицина в периода на Възраждането слабо се отличавала от средновековната. Подем в развитието ѝ настъпил едва в епохата на Новото време. Представата за новите методи в изучаването на природата в тази епоха по традиция се свързва с името на Френсис Бейкън (1561-1626 г.), автор на известното съчинение „Нов органон“. В трудовете си той излага подробна програма за развитие на опитното естествознание като не подминава и медицината. Разсъждавайки относно обобщаването и класифицирането на човешките знания, Бейкън причислява медицината към раздела на философията за човека. Според него „Медицина, неосноваваща се на философията не може да се счита за надеждна“. Оценявайки приноса на Парацелз в развитието на тази наука, авторът се прекланя пред неговия упорит стремеж в основите на алхимията и медицината да вплете опита, наблюдението над природата и експеримента. Бейкън многократно подчертава необходимостта щателно да бъдат проучвани медикаментите, предлагани от ятрохимиците.

Развитието на новото, опитно естествознание довело до това, че аптеките постепенно се превърнали в лаборатории за изучаване и приготвяне на лекарствени средства. Нерядко наетите от общинските власти лекари, които обзавеждали аптеките с инструменти, медицински средства и препарати, получавали лаборанти за помощници. Размерите на аптеките значително нараснали и те вече разполагали с помещения за прием на посетители, складове за лекарства и лаборатории с пещи и апаратура за дестилация. Бейкън оценявал скептично медицинските постиженията по него време, но си давал сметка, че предметът на тази наука е най-сложният и многообразен от всичко срещащо се в природата. Той виждал в медицината три основни задачи – съхранение на здравето, лечение на заболяванията и удължаване на живота, отбелязвайки, че тогавашната наука върви по грешен път, подминавайки третата задача. Предлагайки медицината да стане част от „опитното естествознание“, Бейкън имал предвид не само изследванията в анатомичните зали и изпитването на лекарства, но и изучаването на тъканите и органите на човешкото тяло.

След откриването на микросвета, новите изследвания в медицината били свързани най-вече с развитието на микроанатомията и микробиологията. Основател на тези направления се счита Антони ван Льовенхук (1632-1723 г.). Той се научил така да обработва лещите, че посредством своите апарати успял да постигне 270 кратно увеличение, което значително надвишавало възможностите на тогавашните микроскопи. При това неговите увеличителни уреди били изключително прости – съдържали само 1 или 2 лещи. Льовенхук гледайки под увеличение всичко, което му попаднело под ръка, забелязал, че в течностите често плували множество миниатюрни живи обекти, наречени от него „анималкули“ (на лат. животинки). Той ги откривал навсякъде – във водата, в различните разтвори и настойки и даже в телата на животните и човека. В описанието на строежа и външния вид на „анималкулите“ лесно разпознаваме известните ни днес микроорганизми. Epistolae physiologicaeЛьовенхук пръв видял червените кръвни телца и изследвал мускулите и капилярите, а също така открил и сперматозоидите. Той изучавал микроанатомията на окото, устройството на нервните влакна и сухожилията, състава на кръвта, слюнката и зъбната плака. Изследвал също така клетъчната структура на растителните стъбла и пръв наблюдавал в своя микроскоп зърната на хлорофила. Това е само малка част от откритията на Льовенхук в областта на анатомията, ботаниката, зоологията, физиката и химията.

Забележителен принос в развитието на микроанатомията дава италианският учен Марчело Малпиги (1628-1694 г.), автор на първата микроанатомична монография „Анатомия на копринената буба“. Постепенно с усъвършенстването на микроскопа, се развивало и учението за строежа на растителната и животинска клетка. През XVIII в. микроскопите увеличавали предметите 1000 и повече пъти. Прогресът на микроанатаомията често се свързва с научната програма за развитие на медицината, представена от Френсис Бейкън. В нея той не само подчертава необходимостта от изучаване на очевидното, но и набляга постоянно на острата необходимост от изследване на т. нар. „скрити процеси“, протичащи в тъканите на организма. Самият Малпиги наричал Бейкън „велик човек и велик учител“. С особено уважение към него се отнасял и Матиас Шлайден (1804-1881 г.), един от създателите на клетъчната теория. Под влиянието на Бейкън били проведени и множество ембриологични експерименти.

Следвайки традициите на Хипократовата школа, Бейкън непрекъснато акцентирал на необходимостта от регистриране на опитните данни, каквото провеждали Гален, алксандрийските емпирици, арабските медици и европейските лекари от късното средновековие. Той смятал за важно да се записва цялата информация за проявата на болестта и нейното лечение и предложил създаването на особена област в медицината, целяща да предостави на болния специални методи, облекчаващи смъртта. Тази част от медицината той нарекъл „външна евтаназия“, за разлика от вътрешната, чиято задача била посредством религията, душата да се подготви за своето отпътуване. Според Бейкън научният прогрес не бивало да поражда „недоверие в божествените тайнства“.

XVII и XVIII век оставили незаличима следа в развитието на анатомията и физиологията. Едно от най-важните достижения на последната е откриването на кръвообращението от Уилям Харви (1578-1657 г.). През 1613 г. той първо изложил своята теория в лекциите си, а в 1628 г. издал книга на тази тема. След близо 25 годишна полемика учението на Харви най-накрая възтържествувало. Дихателните процеси и ролята на белите дробове подробно били изучени и обяснени от Джовани Борелли (1608-1679 г.), Георг Хамбергер (1697-1755 г.) и Албрехт фон Халер (1708-1777 г.). Лимфните съдове били описани от Гаспаре Азели (1581-1626 г.), Улоф Рудбек (1630-1702 г.), Паоло Маскани (1755-1815 г.) и др. Те доказали връзката между лимфната система и кръвоносните съдове. Провеждайки множество опити, храненето и процесите на храносмилане изследвал Жан Баптист ван Хелмонт (1579-1644 г.). През XVII в. било поставено началото на тъканната анатомия (хистология).

William HarveyВан Хелмонт в много отношения се доближавал до Парацелз, но бил по-ерудиран и задълбочен в разсъжденията си. Неговото учение представлявало смес от мистицизъм, витализъм и химизъм. Според Ван Хелмонт съществуват особени жизнени начала – археи, които управляват тялото с помощта на ферментите. Всяка телесна част си има свой малък архей, който зависи от главния, а над него властва чувствената душа. Малките археи действат с помощта на особени безтегловни течности. Докато археят се намира в спокойно състояние, тази част от тялото, или целият организъм са здрави, но когато се раздразни, настъпва заболяване. За да се излекува болестта, трябвало да се успокои и укрепи архея, което ставало с назначаването на различни лекарства като живак, антимон, опиум, вино. Слабителни се давали с повишено внимание, а кръвопусканията се отричали, понеже отслабвали болния организъм.

За разпознаване на отделните заболявания се използвали различни прийоми. Някои лекари обръщали голямо внимание на пулса, опитвайки се по неговата честота и характер да поставят диагноза. Леополд Ауенбругер (1722-1809 г.) въвел почукването на гръдния кош като диагностично средство, а Рене Лаенек (1781-1826 г.) – прислушването със стетоскоп. XVIII в. се характеризира със стремежа заболяванията да бъдат разпределени по разреди, класове и видове, подобно на класифицирането на животните и растенията. В своята „Нозография“ Буасе де Соваж (1706-1767 г.) се опитал да разреши тази задача. Той разпределил всички болести в 10 класа, 44 вида и 315 рода, но множество автори след него работили за подобряването на тази класификация.

Медиците от XVII-XVIII в. постигнати значителни успехи в лечението на редица заболявания. Те започнали по-правилно да лекуват сифилиса, както и да прилагат хинин при трескави състояния. Изучено било действието на беладоната, татула и самакитката, а против болки се използвал опиум. Много други лечебни средства били изпробвани първо върху животни, след което започнали да се прилагат на хора. Авторите на съчинения по хигиена изучавали влиянието на външните условия върху човека. Джордж Чейн (1671–1743 г.) изяснил значението на растителната храна за здравето и предложил разумни правила на живот с цел дълголетие. Лекарите, работещите в администрацията и частните лица обединявали усилията си в общия стремеж да се подобри здравето на тогавашното общество. Първо в Марсилия, а после и в други градове при опасност от разрастващи се епидемии, за защита били обявявани карантини. В XVIII столетие се появявали първите съчинения по история на медицината. Някои автори разработвали историята на отделни медицински направления, други пишели биографии, а трети – библиографии.

orn2

iphm

Търсене

Разглеждайки съдържанието на сайта, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Вижте подробности.